Литературна вечер на младата писателка Теа Денолюбова

Литературна вечер на младата българска писателка и поетеса Теа Денолюбова

19:00ч
Галерия “София”

Представяне на нейния нов роман “Боян”

Специален гост : Теа Денолюбова

Откъс от “Боян”

Мразеше щастливите хора. Живееше в малкото рибарско селище на трета буна във Варна заедно с още деветима рибари, обитаващи няколко порутени бунгала, заградени със стара ограда в пристанищен цвят, една много специфична смес между зелено и тухлено червено, имаха четири олющени лодки, надпис – “продава се прясна риба” и най-важните две неща, които изпълваха със смисъл празните им дните – мрежи и цялото море на света.

Всяка сутрин още преди слънцето да е изгряло, в онези часове, когато малцината будни се опитват да усетят присъствието на човека до тях в непрогледния мрак и после наострят слуха си, за да се убедят, че любимият им още диша, молейки се да станат господари на сънищата му, да видят с кого ли живее той паралелно в главата си, в онези часове той и рибарите палеха първата си цигара за деня и измълчаваха цялата мъка на света.

Никой от тях не беше попаднал тук от хубаво. Всеки бягаше от нещо. От красиви млади мъже се бяха превърнали в белобради старци с дълбоки бръчки, които приличаха на каньони, красивите им пръсти, които някога прегръщаха изящните като на статуетки извивки на варненските момичета сега бяха покрити с мазоли, загрубели, безчувствени от всички въжета, минали през тях, от всички разплетени мрежи и от целият този живот, който коварно им се изплъзна. Стояха на дървената масичка пред главното бунгало, което служеше за кухня, магазин, склад и трапезария, захапали несръчно свитите цигари в крайчеца на устата си и гледаха 5 метровия отрязък море, който се виждаше през отворената врата.

Той беше тук от най-дълго време.Вървеше по същия начин като Боян, беше също толкова мълчалив и особен. Говореха еднакво.Мечтата и на двамата беше да пазят жените, които обичат. Останалите рибари се сменяха. Някои се връщаха при жените си. Други умираха. Децата на трети ги викаха в чужбина – отиваха за малко, усещаха липсата на миризмата на риба и се прибираха у дома. Имаше и такива, които идваха тук само за да ловят риба и после се разотиваха по къщите си. Вече 10 години бяха заедно. Знаеха всичките си истории наизуст. Бяха си омръзнали. Често някой от предишните “морски вълци” както за майтап се наричаха помежду си идваше на гости с жена си, с която това му беше най-малко трето събиране, предхождано от три развода. Идваха в неделя, носеха бутилка домашно вино, страаашно, пускаха някоя стара касетка на Челентано, върху чиято обложка не можеха да прочетат имената на песните, защото беше стара и пожълтяла, пържеха риба, правеха салата, пиеха за едно време, от 30 години пиеха за едно време и понякога се чудеха какво се е случило през тези 30, как така са заплели толкова много време в няколко едва закърпени мрежи.

Толкова много истории се бяха събрали в тези няколко паянтови бунгала, които всеки момент можеха да се разпаднат. Кой щеше да пази тайните им тогава. Имаше години, когато не липсваше и женско присъствие – когато бяха още млади и щастливи, жените на някои от тях оставаха за известно време, чистеха, подреждаха, продаваха риба, правеха им топла чорба, за да ги сгрее, когато се прибираха с лодките рано сутрин или късно вечер, обичаха ги, грижеха се за тях, кърпеха чорапите им, раждаха им деца. После ги прибираха у дома. Някои бягаха от тях. Други им изневеряваха с комшиите от блока. Не можеха да ги разберат, а и не се опитваха. Мислеха ги за неудачници и затова използваха, че все още са млади, слагаха евтино червило и по цял ден обикаляха по етажите, загърнати с копринени халати.

Всъщност целият свят ги мислеше за неудачници. Бяха отритнати, заградени от разпадаща се ограда в трудно определим цвят. Бяха от малкото глупаци, които продължаваха да мислят, че най-голямото удоволствие е да бъдеш първия, който бавно се плъзга с лодката си по повърхността на морето и се губи в далечината към единствената важна светлина – фара; бяха от последните, които повече мълчаха и по-малко говореха; от последните хора на света, които не можеха да пуснат спомените си лесно, които имаха нужда да избягат, които не можеха да се справят със себе си и си го признаваха, признаваха си, че бягат, че нямат сили да се приемат; те бяха малцината, които все още вярваха, че не трябва да си копаем тунели, а да летим; вярваха в любовта и се бяха хвърляли в нея с такъв хъс, с какъвто сега, вече прорязани от вятъра, хвърлят мрежите си всеки ден – бяха свикнали те да се късат,заплитат, пълнят или изпразват, но го правеха с такова желание, с каквото някога целуваха момичетата си.

Понякога ги беше яд, че не можеха да са като хората, които палеха колите си и слизаха специално до буната, за да си купят риба, да я занесат вкъщи на съпругата си, която да я опече или изпърже, да я сервира на кръглата маса и да вечерят, водейки лек разговор. Поне с рибата правим хората щаслтиви, чувстваме се значими, казваха си и търкаха старите лодки, а понякога, в хладните и тъжни вечери се случваше някоя сълза да капне по обезобразеното тяло на лодката, сякаш за да го успокои. В такива вечери псуваха от гняв, че няма чия сълза да успокои техните обезобразени, нарязани, изпилени души. Тогава палеха цигара, дъвчеха тютюна, пиеха. Мислеха си какво е можело да стане, ако не бяха загърбили всичко. Не намираха отговор. Чувстваха се толкова излишни. Едни ненужно добавени старци, чиито шепоти придаваха на света още по-тъжен вид.

***

Само морето ни остана, какво ли прави нашия сега, на дъното, как не го беше срам да го направи, как не го беше страх, как не сме го усетили, кога е станал, кога го е решил. Уж всичко си беше наред, и ракия пихме, и риба хапнахме, и попяхме, после си легнахме малко, дрямка, вечерта всичко беше нормално, пак хапнахме, пак пийнахме, преди това следобеда хубава търговия направихме, добър ден беше, ехее то какви дни сме имали, сиви, тежки, ама какво му е станало на нашия човек тогава, ето колко дни минаха вече, акъла не ни стига. И си обикаля по дъното сигурно, все така умълчан, замислен, гледаше си надолу в краката, ей, не я вдигна тази глава от както го помня, все в земята, все тъжен, все един такъв далечен, говориш му, кима ти, уж че те е разбрал, а той си знае своето, разказваха рибарите, забърсвайки с грубите ръкави на ризата си сълзите си, къде ли скитосва, майка му стара, така и не му разбрахме болката, все си правехме майтап с него, че една студентка му е отровила живота, нали го помня какъв беше едно време, красив, умен, богат, мъж-мечта, а какво стана – реши да види докъде може да стъпва в морето и продължи чак до долу…

***

Беше софиянец. Дойде във Варна на 21 години, за да рисува.Всъщност така каза на родителите си. Истината беше, че пристигна във Варна с една-единствена цел – да е близо до морето. A Боян избяга от него. И му липсваше неутешимо.Рибарят се чувстваше се свързан с него, теглен от него, но не успя да го нарисува и до последния ден, в който пусна четката завинаги. Казваше, че така ще отнеме от тайнствеността му и ще направи просто едно лошо копие. Семейството му беше достатъчно заможно ,за да не му се налага да работи никога през живота си. Живееше в наследствено таванско помещение на улица “Шопен”. Боян винаги беше мечтал за такова, струваше му се много парижанско.Имаше един матрак, грамофон, книги и купища картини. Беше висок, синеок, с тъмна, гъста коса, обличаше се модерно, четеше много, слушаше западна музика, пращаха му най-новите плочи, пушеше вносни цигари, много му отиваше да пуши, също като на Боян, и двамата пушеха с такова удоволствие, все едно се целуват, сякаш рисуват някакви нови пространства с елегантния замах на ръцете си, докато държат цигара. Десетки момичета си мечтаеха тe да издишат дим в лицата им. И двамата миришеха толкова хубаво.

Когато я видя за първи път разбра,че тя беше единственото нещо, което го привличаше по-силно от морето. Можеше с дни да се губи из нея и никога нямаше да му омръзне. Цели седмици лежаха на матрака и хвърляха стари вестници в печката, докато той я рисуваше. Като картина си, как да нарисувам картина, която вече е нарисувана, ще ме превънеш във фалшификатор и повече никой няма да харесва картините ми. Непрекъснато рисуваше очите й, китките й, гърдите й, окачваше платната из цялото помещение, за да мога да те гледам всяка една секунда. Тя тихо лежеше до него и попиваше целия този нов свят, който той държеше в ръце и който съвсем естествено той й подаряваше, сякаш беше топка, която да си подхвърлят. Мразеше януарските сутрини, когато тя обличаше черното си поло и много елегантно обуваше черните си копринени чорапи и полата, за да отиде на лекции и го оставяше да я търси из топлината на стаята.За седем години той успя да нарисува стотици карти на тялото й. Познаваше я до най-дребния детайл – от това, че беше страшно приказлива сутрин до факта, че не ядеше риба. Всъщност тя не беше момиче за него. Понякога той също го усещаше. Той летеше, а тя се тътреше и се налагаше да я повдига на ръце, за да си отиват. Но имаше най-красивите скули на света. Бяха като изсечени от кехлибар, защото тя цялата приличаше на покрита със злато от тази гъста рижава коса и порцеланова кожа.

В един от тези януарски дни тя излезе и никога не се върна повече. Беше събрала багажа си докато той е бил в София, оставила го при приятелка. Сутринта се облече с черното поло, копринените чорапи, полата, среса косата си, прибра я на кок, целуна го и отиде на лекции. Отпред я чакаше някакво момче от Свищов, с което се запознали на събиране на групата в университета. Бил заможен, имал две бараки на центъра на Свищов и тази година завършвал. Искал да се върне вкъщи, за да поеме семейния бизнес и да си направи собствена хлебарница. Ще ти я направя за теб, ще кръстя хляба на теб, ще е с меден цвят като косата ти и ще бъде най-сладкия в Свищов.

***

Той си тръгна от ул.Шопен. Не взе нищо със себе си, остави всичко както си беше – угарките в пепелника, картините, чаршафите, намачкани от нейното тяло, червилото й по чашата, малко от парфюма й, рижавите дълги косми коса по възглавницата. Превърна се в грозна, изкривена сянка, състари се, озлоби се, искаше да затъне в забрава, да изчезне, да се изтрие.Намрази щастливите хора. Когато в началото отиде на буната, останалите рибари го гледаха странно, недоверчиво, мислеха, че е луд, страхуваха се да го разпитват. Никога не беше напускал бунгалата, освен когато влизаше за риба. Нямам какво повече да видя, казваше, подсмърчаше няколко пъти и продължаваше да развръзва мрежите си, сякаш това беше най-важното нещо на света.Години по-късно, след като той им разказа историята си, започнаха да гледат на него със страхопочитание. Приемаха постъпката му за много мъжка. Възхищаваха се на волята му, защото не знаеха какво му коства. Гледаха как вечер кърши ръцете си и гледа светлината от фара. Един от тях си позволи да се пошегува, че още малко и ще преплува до него и ще го целуне, все едно е тя. Тогава той извади лодката, влезе в морето и три дни не се прибра. Боян беше същия инат- заключваше се в апартамента си, спеше на терасата, гледаше морето, пиеше. Свиреше на китара, четеше. Бягаше от света, насочен към себе си.От тозиса една от лодките бяха сменени та, насочен към себе си.рето, пиеше. свиреше , Имаше трапчинки. хУБтво. о изпива свободата му. момент до края никой не спомена и дума за случката. Пушеха, пиеха, продаваха риба. За толкова много години успяха да присъстват на хиляди семейни трапези, благодарение на улова им. На безкрайния труд всяка една ледена утрин.

Редуваха се кой да продава пред бунгалото, обикновено беше този, който не е излизал сутринта за риба, за да могат останалите да се наспят. Беше негов ред, дремеше на стола, вееше си със стар вестник и гонеше мухите от рибата, очаквайки някой да купи. Тогава пред 5 метровия процеп, през който виждаше морето, паркира някаква лъскава кола с регистрация от чужд град, не я познаваше, не й обърна внимание, вееше си разсеяно с вестника и на ум пресмяташе колко пъти се е чудел какво ли става с апартамента му на ул. Шопен. От колата слезе трътлест мъж на неговата възраст, със златен синджир на врата, няколко татуировки на ръцете и тесен потник. До него вървеше стройна жена на средна възраст с много интересни скули и ниско прибрана рижава коса, която беше започнала да побелява. Приближиха се до него, прясна ли е или ще се лъжеме сега тука, попита онзи с веригата, прясна е, тази сутрин я изкараха моите хора, отговори му той, докато не спираше да разглежда жената – гледаше очите й, лицето й, китките, колко нежно подаде парите на мъжа си, беше видимо смутена, гледаше надолу, отстъпи крачка назад, хайде, взимай рибата и да си ходим, тръгвай, тръгвай, припираше мъжа си, не, не, почакайте, само секунда, искам да ви сложа няколко риби допълнително, ей така, господине, защото имате красива съпруга, онзи почервеня от задоволство и изпръхтявайки му каза да я беше видял едно време, каква мадама беше, сега вече сдаде багажа, милата, нали ма, не си като преди, какво гадже беше. Ето Ви рибата, господине, а Вие слушате ли Шопен, госпожо? Тя се втурна към колата пред смяания поглед на съпруга си, който едвам-едвам я догони, за да я попита кой е тоз Шопен, оня май те сваляше,ааааахаха, има хляб в теб още, не напразно ти направих пекарните аааз, не съм прост аз, не съм прост.

Затвори 5-метровата врата, хвана първото такси, което видя, щеше да се пребие по стълбите към тавана, толкова много бързаше, сякаш последния миг живот му се изплъзваше, сякаш искаше да запази плахостта на погледа й още само секунда, блъсна вратата и се повърна назад от цялата тази непокътната младост, която стоеше там и го чакаше, по-жестока от всякога. Огледа се наоколо, видя картините си, видя намачканите чаршафи, тя беше лежала там, същата тази възрастна дама, която току-що си беше купила риба от него лежа на тези чаршафи години наред, разпръскваше слънце с косата си, отразяваше го, колко хиляди животи бяха минали от онези моменти до сега.Видя чашата с отпечатъка от червилото й, непокътнато и ярко. Целуна ръба на чашата. Облиза червилото. Взе няколко пожълтели вестника и ги хвърли в печката, за да запали огън. Внимателно легна на леглото така, че да не намачка очертанията й. Взе един молив и ги повтори. Прокарваше пръсти през гънките на чаршафа. Милваше линиите с часове. Говореше им. Плачеше и говореше – беше един старец на края на себе си.С вкуса на червилото в устата си и с ръце, които усещаха съпротивлението на чаршафа по грубите му пръсти. Целуна хармоничните линии, които за него значеха много повече от линиите на дланта му.

***

Същата вечер по време на лунното затъмнение той тайно и срамежливо тръгна към фара, вървейки по дъното. На сутринта видяха, че лодките бяха покрити с чаршаф, надраскан с най-различни черти.